На крайбрежна пясъчна ивица играело малко дете. Докато то си играело на плажа, намерило едно жълтеникаво лъскаво камъче. С голяма радост и с мисълта, че е намерило нещо скъпоценно, го показало на баща си. Още от пръв поглед бащата разбрал, че камъкът не е скъпоценен, а обикновен. За да не разочарова детето си обаче, той нищо не казал, а само се усмихнал и го погалил по главата.

Зарадван от мисълта, че най-после ще може като другите деца да кара колело, момченцето изтичало до близкото златарско ателие. Без да обръща внимание на пазаруващата добре облечена жена, отворило мъничката си шепа и казало на златаря:

– Продавам го, ще го купиш ли?

Златарят веднага разбрал, че в широко отворената длан на детето има обикновен камък, а не благороден метал. Опитал се да отпрати детето, но то още по-високо и настоятелно, с молещи очи и треперещ глас повторило:

– Продавам го, ще го купиш ли? С парите ще си купя колело!

Златарят започнал да го избутва навън. Изведнъж жената, която слушала разговора, с нежен глас се обърнала към детето с думите:

– Ето го камъка, който търся от години! Най-после го намерих! Синко, ще го продадеш ли на мен?

Жената дала пари за едно колело и още малко отгоре за една топка. Тя взела камъка от детето и се обърнала към златаря:

– Моля ви, към този камък прикрепете един златен ланец!

Златарят с учудващ глас напомнил, че камъкът е обикновен и няма никаква стойност, но жената отвърнала:

– За мен този камък е много по-ценен от всички останали, защото носи мечтите на едно дете!