Нора е представител на младите и търсещи хора в България. Да, има и такива у нас. Тя е от онези, които се връщат, за да привнесат наученото и да успеят. Нора е една от тия перли в раковината наречена образование, които радват със своя блясък. Забелязали сме я отдавна и й се радваме, защото не е достатъчно само да използваш разнообразен и иновативен подход на образование. Децата трябва да се обучават с любов. И много си личи, когато е истинско.
Нора, представи се на нашите читатели.
Казвам се Нора Гавазова, на 37 без малко. Завършила съм психология и социална антропология, специализирах детско-юношеска терапия и намерих призванието си в сферата на ранното детство. В момента отдавам цялото си време на семейството и работата.
Знаем, че си учила и работила в Германия. Оправдаха ли се очакванията ти и усещаш ли завръщането си в България като правилния избор.
Да. Когато се върнах, преживях известен шок – за почти 10 години в чужбина бях загубила целия си приятелски кръг и градът вече не беше същият за мен. Но се върнах заради любовта и заради усещането за корени, което нямаше как да развия в Берлин, нито другаде. Това няма общо с патриотизъм, по-скоро си е нещо лично… После открих за себе си, че Варна е пълна с неосъществени възможности и свикнах да гледам на това от положителната му страна. Това също много ми помогна да “се закрепя” обратно и да намеря нов смисъл.
Разкажи ни за Детската къща. Как започна? Около всичко, с което се захващате витае приказна магия. По снимките ви могат да се видят спокойни, вглъбени в различни, забавни дейности деца. Как го постигате?
Детската къща възникна от моята лична нужда да създам във Варна място, в което навлизането на малките хора в нова среда да бъде преживяване на радост и свързване, а не – на тревога и страхове. Децата имат естествена потребност да бъдат част от по-голяма група: в повечето случаи те могат да направят тази крачка и с желание, стига да бъдат зачетени като личности и средата, която ги посреща, да бъде достатъчно вълнуваща и достатъчно сигурна за тях… Започнахме с групи за майки и бебета, срещи за родители и деца, творчески ателиета, полудневни дейности и странични артистични проекти. Беше малко рисковано, защото това беше съвсем нов модел и много хора ме съветваха да се откажа… Но аз си знаех, че има смисъл и никога не съм имала особени колебания. С времето се събра невероятен екип от професионалисти, на които дължим до голяма степен това, което описвате – спокойни деца, вглъбеност, усмивки… Те са главните виновници и не знам какво щях да правя, ако не бяха ме намерили. В момента Детската къща е общност от хора, които са обединени около общи ценности, свързани с децата, общуването и неформалното образование в ранното детство.
Изключително ни харесва, че често водите децата от Детската къща в Градската галерия. Поздравяваме ви за това. Какво споделят децата след посещенията там?
За мен е много важно децата да развиват усещането си за култура, изкуство и за по-специалните градски пространства. Те също са жители на града и трябва да могат да го изследват, да го мислят, да го наблюдават, да го притежават… по техния си начин, който е различен от този на възрастните. Ако им отнемем това право или дори – още по-лошо – ако сме толкова снизходителни, че въобще не ни хрумва да им го дадем, ограничаваме възможността им да се развиват като активни граждани. Няма такова нещо като “подходяща възраст” – възрастният е този, който трябва да намери как да предразположи детето и да му осигури достъп до тези преживявания; той трябва да види, да зачете и да осигури правото му на активен гражданин.
Ако трябва да съм честна, отношенията на музеите във Варна през годините се промениха от неизменното “Тези деца са твърде малки за тук” до “Децата от Детската къща са най-културните ни гости”, което си е страхотен успех 🙂 Градската галерия беше институцията, която в най-голяма степен откликна на нашето постоянство и единствената, която не погледна на децата с традиционния поглед “отвисоко”. Като че ли хората на изкуството са най-близки до децата и интуитивно – или пък съвсем осъзнато – разбират, че те са важни: не като някакви бъдещи хора, а тук и сега; дори да са само на 3 години… Нашите деца много обичат да ходят в Галерията и аз мисля, че е така не само заради духа на мястото и заради картините, но и защото там те се чувстват приети от възрастните. И са спокойни, креативни, общуват с хората, с творбите и с пространствата. Създават трайни преживявания: споделят много неща за изложбите, сравняват картини, често рисуват в залите, познават някои имена на художници… Чувстват се активни и значими – това е мястото, където стават част от едно по-голямо общочовешко преживяване, каквото е изкуството.
Една друга инициатива на Детската къща е издаването на книгата „Истории за изкуството“. Разкажи ни за това.
„Истории за изкуството” е първата книга, която правим. Тя се роди от съвместната ни работа с Вероника Янкова, художник и рисувателен педагог, с която имаме радостта да прекарваме дните си в Детската къща. По нейна идея започнахме да развиваме темата “История на изкуството за деца”, а в последствие партньорството ни с Галерията по тази линия започна да си води свой собствен живот… И се получи проект, който тече втора поредна година и с времето се разгърна като много комплексен и вълнуващ.
Тази година си поставихме за цел да наблюдаваме “под лупа” процесите на надграждане в ученето чрез изкуство. Ние гледаме на изкуството като на средство за разгръщане на етичните норми и творческата мисъл. Това е същинската част от работата, която е много по-вълнуваща от това детето да развие една или друга техника или пък фактологични познания… И това се случва, разбира се, но ролята на изкуството за развитието на личността е това, което е ключово – в общочовешки план. За да проследим това развитие, записвахме всички дискусии и всички истории, които децата разказваха по рисунките си в ателиетата – общо 30 срещи за един учебен цикъл. Тази документация ни помогна да направим видими процесите на учене и културата на децата.
Книгата показва една различна гледна точка към историята на изкуството за деца, в която слушането е по-важно от преподаването. Децата имат много какво да кажат и нашата работа, като учители, е да се учим как да ги слушаме истински, за да можем след това да ги предразположим към развитие. Надявам се хората, които ще прочетат “Истории за изкуството” да доловят някакво усещане за ефирните пътечки, по които изкуството навлиза в живота и личността на едно дете. И как това – от една страна – може да се случва с много лекота, хумор и свобода, а от друга – е нещо изключително фундаментално за целия човешки вид.
Каква е връзката на Детската къща с Второ основно прогресивно училище? Покрай изложението често ни питаха, защо е второ. Какво трябва да знаем за първо прогресивно училище?
Понякога се шегувам, че при повечето майки, които познавам, стресът, който идва с въпроса “Кое училище да избера” започва някъде към 5-тата или 6-тата година, а при мен започна, когато забременях. По това време синът на Янина (Христова – бел.ред.), която впоследствие стана мениджър и основен двигател на училището, беше точно на 6 и двете заедно успяхме да се активираме и да търсим алтернативи. Мислихме какви ли не варианти, включително и за отваряне на чужди училища, докато един ден съвсем случайно попаднахме на страницата на Основно прогресивно училище при някое от среднощните търсения из нета. Помня, че страшно се развълнувах и на секундата си казах: ето го, това е нашето училище… Припознахме идеята за общностно участие, която изцяло съвпадаше с нашата визия за образователна институция, както и системата International Baccalaureate, която е сред най-високите международни образователни стандарти. Веднага писахме до София какво е нужно, за да отворим второ прогресивно училище във Варна и когато ни върнаха първия мейл, и двете вече знаехме, че ще направим и невъзможното, за да се случи. Докато се подготвяхме, посещавахме многократно първото училище. Останахме впечатлени от добрата организация, от родителския борд, от самостоятелността на децата, от усещането за спокойствие и за самоинициативност в ученето, от богатството на образователния процес. И вложихме цялата си енергия, за да изградим същия модел във Варна. Много семейства и родители, с които сме работили през годините, не се поколебаха да ни последват и така, заедно положихме началото на Второ прогресивно училище във Варна.
Родителите често се лутаме. Частно или държавно образование да изберем? Вероятно съпоставката не е разумна, но все пак трябва ли да търсим формула за ефективно образование и тя винаги ли е свързана с частния сектор?
Аз не мисля в категориите частно/държавно, защото в много случаи съдържанието е едно и също, макар и “обвивката” да е различна. За мен образованието е висша ценност, която се измерва по други параметри: то трябва да развива цялостната личност, да бъде свързано с живота и с общността, да разгръща потенциала на децата и творческото мислене…
Какъв съвет би дала на родителите, които не могат да си позволят да плащат за частно образование?
Да имат смелост да подкрепят детето си и да не се примиряват с лошо качество в образованието. Както и в други сектори, то не е въпрос само на пари – то е и диалог, размяна на ценности, откритост… Промяна може да се случва само ако достатъчно хора откажат да се примиряват с настоящето си. Преди няколко години една майка ми разказа как открила, че началната учителка удря шамари на сина й, който беше първи клас. Но по-шокиращото всъщност беше, че се оказало, че другите родители вече били наясно, че “госпожата бие”, но никой не отронвал дума. Когато тя ги потърсила, половината я посъветвали да си мълчи, защото иначе щяло само да стане по-зле, а другата половина намекнали, че то и детето не било съвсем без вина… И от цял клас, една-единствена майка я беше подкрепила да разговаря с директора. Обаче тя не си замълча и беше въпрос на един (вероятно доста експлозивен) разговор това да не се повтори никога повече – поне в този клас и с нейния син. Това е екстремен пример, разбира се, но като такъв описва два типични “стадни” модела на реакция: “Ако си мълча, поне няма да стане по-зле” или “Възрастният/учителят/шефът винаги е прав”. И в двата случая сме парализирани и неспособни дори да си представим алтернатива за децата си… Стремежът за качество трябва да бъде абсолютна норма във всички институции, но за да съществува, трябва ние да осъзнаем, че той е наше право и да имаме смелостта да го заявяваме и защитаваме. Така както имаме нужда и да осъзнаем, че децата са висша ценност и си струва да се учим как да разчупваме стереотипите и да отстояваме правата им.
Образът на детето. За кого е предназначена конференцията?
Конференцията е с практическа насоченост и ще представи подхода Реджо Емилия пред широка публика с 4 основни теми: “Образът на детето”, “Етика и естетика”, “Аналогови и дигитални светове” и “Качество в образованието”.
Те могат да бъдат интересни за всички специалисти в сферата на образованието или работата с деца– учители, (начални) педагози, преподаватели по изкуство, психолози, логопеди, дори и за програмисти, които работят с деца… Но също и за родители и за всеки, който се вълнува в дълбочина от темите на ранното детство и образование. Водещ лектор на събитието е Клаудиа Джудичи, президент на Reggio Children, Италия, и участник в различни изследователски проекти с Харвардския университет, Университета на Ню Хемпшир, Чикагския университет, Университета в Милано – Бикока, Университета на Модена и Реджо Емилия, CARE – European Early Childhood Education and Care, ISOTIS. Срещата с толкова значим презентатор е рядко събитие, което може да докосне всеки, който има някаква чувствителност по темата.
Какви са разликите в методите Реджо, Валдорф и Монтесори?
Бих тръгнала от това, къде са приликите… И трите са алтернативни, холистични образователни модели с хуманистични ценности. Разликите са във времето, по което са възникнали – като всяка теория, трябва да ги разглеждаме в техния исторически контекст и на фона на останалите събития и културни постижения на съответната епоха. Монтесори и Валдорф са образователни модели от началото на миналия век. Реджо Емилия възниква в края на Втората световна война и се разгръща през 1960-те и 70-те години – това е много различен контекст, който е бил изключително богат на нови социални, психологически и педагогически теории. Те разглеждат ученето в нова перспектива и като феномен на общуването; говорят за ролята на въображението и творчеството… Подходът Реджо Емилия е много повлиян от това многообразие и дори самата тема за многообразието става част от него: той съзнателно не се превръща в затворена образователна система, а се развива като философия на ученето, която да бъде винаги гъвкава, винаги променяща се, за да може да остане чувствителна към най-актуалните изследвания в областта на детството. По тази причина Реджо вплита в себе си много неща: изкуство; дигитални технологии; проектна дейност, която следва интереса на децата; средата като трети учител; учителят като изследовател на детето; детето като активен член на общността… Реджо Емилия не ни дава готови отговори или учебници, по които да работим с децата, но ни дава много повече: ценности, през които да променяме себе си и нагласите си към децата и процесите на учене.
И последно, ти си майка на един прекрасен Самуил, на 3 години. Издай ни три възпитателни практики, които си научила и опитваш да спазваш, докато той, както всяко дете родителите си, ви превъзпитава. 🙂
Уча се на търпение и да казвам “Чао” на перфекционизма и на плановете, когато сме заедно. Уча се да балансирам между свободата и правилата, като всяка майка. Може би най-същественото, което научих, беше, че да работиш с деца и да си майка на дете са две съвсем различни неща – това, което помага в първия случай, може въобще да не сработи във втория… Тогава дишаш дълбоко и се мъчиш да намираш отново радост в малките неща. И се примиряваш, че всички грешим.
