Днес ви срещаме с едно момиче от Варна, което ни впечатли с усмивката си, пътешествията си и любовта си към едно момче. Те двамата са Red sneakers. Снимат божествено, от кадрите им струи блаженство, а разказите им са като бели лодки в спокойно и безоблачно море.

Сайтът ни е за детските активности в морската столица. Като беше дете каква мечтаеше да станеш?

За малко ще „изляза“ от въпроса и ще отговоря с думите на Ели. Елица е моята дъщеря. Любопитна, забавна, с огънче в очите и с честно сърце. Когато я гледам понякога, мисля си за детското желание… Да станем бързо големи, за да се превърнем в големи артисти, големи политици, големи ПР-и, големи готвачи, големи инженери и т.н. Всички бързаме да бъдем големи – първо на ръст, после на позиции. Аз, слава Богу, срещам повече хора, големи като мечтите си. Ама не мечти, хвърлени на вятъра, а които могат да те отвеят с енергия, фантазия и смелост – а всичко това променя света. Само помислете колко огромни можем да бъдем във всичко, ако пазим децата – и нашите собствени, и тези, които оставаме в себе си. Ако имаме огънчето, бунта, лекото като перце отношение към „сложните“ житейски въпроси, честното сърце… можем да бъдем всичко.

Преди две-три години списвах една рубрика „в-ДЪХ-новител“ в блога на моя фирмен сайт. Не го създадох отделно от работата си; имах желание, когато някой ме избира за ПР, да познава поне малко света, в който вярвам. Защото в него генерирам идеите. Блогът още има името на детската ми мечта. Typewriter. Майка имаше на работа пишеща машина. Сега аз съм пишеща машина. Буквално. Все нещо пиша: визитка, история, презентация, стратегия, интервю, сайт, идея. Във „в-ДЪХ-новител“ поканих и Ели. И какво ми отговори тя на въпроса „Каква мечтаеш да станеш?“. Отговори категорично: „Когато порасна искам да се сбъдват всичките ми мечти от времето, когато съм била дете“. Сама „кодира“ верността към мечтите с друго име… смелост. А аз исках нещо, което много деца на соца си представяха, че могат да бъдат. Виждах се като говорител. Да имам червило, прическа, костюмче. И станах говорител. В радиото. И така 12 години. Нямах червило, бях винаги с рошава коса и често дънките бяха скъсани, а под тях-бански. Първата смяна на водещ започва в 5:00 и свършва в 11:00, а след това идваше любимото ми. Гмурках се в морето.  

Майка си на седмокласничка. Какво мислиш за подготовката за матурите?

Аз съм от непоправимите идеалисти, които мечтаят образованието като равен шанс. Равен шанс като възможности за равен старт. А осъзнаването, че училището не е само в училище, е идея, която идва от семейната среда. Там всеки сам носи отгорността за детето. Когато казвам „равен старт“, имам предвид доброто образование да не зависи от дохода на семейството, от физическото здраве, от мястото, където живееш и учиш. Някои се раждаме на брега на морето, но има и такива, които се раждат в села без училища. Да си представим различните възможности между седмокласник, за когото родителите плащат мило и драго за добри школи и допълнителни уроци и негов връстник от почти изоставено село. Някой сега ще прозре измислена носталгия по черните престилки, физ.зарядката сутрин и отрядните съвети, обаче ще сгреши. Равният старт не е уравниловка. Осигуряваш еднакви възможности като среда и база за образование, а след това всеки каквито сили и мотивация има. А иначе у дома седми клас не ме е изправял на нокти, не ме е поставял в състояние на гняв, напрежение и липса на сън. Седми клас е по пътя от 1-ви до 12-ти. Само защото предстоят матури, не сме отказвали кино или дълги разходки извън града. По време на пролетната ваканция се колебаех дали да изядем сборниците със задачи или да затворим всичко и да заминем. Заминахме. Кацнахме във Валенсия и се върнахме с настинка, а Елица беше убедена, че сме попаднали в Испания по време на грипна ваканция. Накратко… Аз съм спокойна майка.

Как прекарвате времето си с нея? На какви събития обичате да ходите заедно?

Когато дъщеря ни беше малка, по време на игра в детската градина, разказала със своите думи, че съм нещо като клоун. Бях нейната играчка с неизтощими батерии. Започнах да излизам по-често и повече от живота на детето, когато започна да расте. Сега я оставям повече сама – и като физическо пространство, и като вземане на решения. Когато сме заедно, опитвам да съм нейна, но това никога не й стига. Тя знае, че мога да мисля за 100 неща и 100-тина души едновременно. Приела го е. Ходим заедно на концерти, обичаме нашия си момичешки плаж. Обичаме да пътуваме само двете и това е времето, в което си разказваме истории, мечти и си показваме магариите. Създаваме си свят и връзка в него. Много ми се иска един ден да си спомня това ни преживяване и дори и да стане на 50, да вземе 77 –годишната си майка на лудо момичешко пътуване.

Когато за пръв път се очаровахме от проекта ви с червените кецки, ни впечатлиха прекрасните места, на които ходите, разбира се и любовта на двама души, която струи от всички текстове и снимки. Веднага се почувствахме, като че ли гледаме любовен филм и завистливо се почудихме: Кога работят тези двамцата? С какво се занимавате всъщност? 🙂

Когато пуснахме „Червените кецки“ / Red Sneakers имаше хора, споделящи какъв чаровен бранд сме създали. Бранд?! Други ни писаха, че ще пътуват с нас, когато сме готови с оферти. Помислили са, че правим туристическа агенция. Любовта не може да бъде бранд, но е винаги някаква история. Ние така разказваме своята. И не я показваме, защото мислим, че се обичаме различно от други или сме някакви изключителни пътешественици-единици. Този сайт го започна Георги, за да ме спаси. Купи домейна в навечерието на Нова година, тогава имах в себе си леко отчаяние и объркване. Чудех се дали съм на прав път в заниманията си на работа. Здраво се вдигнах в облаците. Георги знае, че думите ме връщат обратно на земята. И ме събуди с домейн red-sneakers.com. Започнах да го пълня със съдържание през януари, докато боледувах от тежка пневмония, мислейки си как някаква упорита кашлица дали пък може да ми вземе живота.  Отказах болница, пътувах за вливания, довършвах каталог и в един следобед, когато всичко адски ми дотегна… седнах и написах няколко пътувания. После за една вечер си направихме „шапката“, рубриките, измечтахме си го този сайт и така. Един ден децата ни ще имат архив на нашите пътувания и ще знаят, че родителите им не са били страхливи да затворят страници от живота, които просто няма как да бъдат донаписани. Ще знаят, че не сме били мързеливи да обичаме. На всеки, който мисли че сме богати наследници, които купуват самолетни билети, ще кажа, че може да се пътува с план и в този план парите да са последното нещо. Нашият е да работим здраво за 200, да похарчим 150 в пътуване, да платим сметките в 48 и да ни останат 2 като добра мотивация да се върнем в трудовия си живот. Нашата работа е особена. Не са малко хората, които мислят че да нямаш работно време е супер лукс, обаче понякога да нямаш работно време е равнозначно да нямаш никакво друго време, освен за работа. Така се случва с хората, които сами се осигуряват и нищо не им е сигурно. Днес имаш много работа и доволни клиенти, утре доволните клиенти могат да решат, че тръгват по света и зарязват всичко. Аз имам такъв случай. Някой ден ще го разкажа, защото е почти като филмов сюжет.

Моят татко има интересно виждане за работните ми проекти. Случвало се е да присъства на мой разговор с клиент, в който не стига че искам пари за труда си, ами и уточнявам, че не се подчинявам. Той е изкарал целия си трудов живот в химическата индустрия с тежки смени и понякога ситуации на криза. И се тревожи, че нямам истинска работа. Той така мисли за ПР-а. Не разбира как с два лаптопа и два телефона можем да свършим куп работа от всяка точка на света. И той вижда как пътувам и как не работим, а ние работим доста – на летището, в хотела, аз и в самолета. Колко идеи съм разписала във въздуха.

Георги прави сайтове и оптимизира съдържание в интернет. Аз създавам идеи за реклама и публичност, работя с дизайнери и фотографи, пиша съдържание (най-често бизнес истории). Когато решим да пътуваме, минаваме на силно ненормирано работно време – често ден и нощ. Когато дойде времето да се потопим в атмосферата на непознато място, изключваме телефоните. Ние не живеем с усещането, че сме единствени и незаменими. Това всъщност ни освобождава много време, не се чувстваме зависими от количеството на проектите, по които работим.

Доста пътувате. В кои страни си била?

Берлин и Триер (Германия), Прага (Чехия), Банкок и о-в Пукет (Тайланд), Люксембург, Лисабон и Обидуш (Португалия),също и на Сао Мигел в групата на Азорските острови, които са португалски. Месанси и Брюксел (Белгия), Будапеща (Унгария), Букурещ и Брашов (Румъния), Истанбул, Чанаккале и остров Гьокчеада (Турция), Мадрид и Валенсия (Испания), Сием Реап (Камбоджа), Сингапур, Дубай (ОАЕ), Виена (Австрия), Рим, Милано и Сирмионе (Италия), Лондон и Манчестър (Великобритания). Видяла съм много малко във всяка една от тях. Бих се върнала за дълго в Португалия или в Камбоджа. Ню Йорк е мечта, която се роди в разговора с арх. Косьо Христов – архитектът на Фестивален и конгресен център във Варна. Той вече не е сред нас. Правих интервю с него за списание за имоти, не бях още дипломиран политолог. Говорихме си за слънчевите улици във Варна и тогава ми каза: „Трябва да отидеш в Ню Йорк и да видиш как сгради са проектирани така, че да правят коридор на Слънцето.“

Коя е дестинацията, която те впечатли най-силно досега?

Тази пролет с Ели стигнахме до Майорка. „Бяхме там“ е силно казано, защото островът се оказа транзинтната ни точка между Валенсия и Виена. Останахме една цяла вечер и една половинка нощ. Имахме буквално само ден да усетим въздуха, хората и вкуса. Имахме и късмета да ги открием на едно място. В къща нависоко в Сера Трамунтана. Въздухът беше свеж, хората проявиха чудно чувство за хумор, храната – домашно приготвена и споделена между гости, представители на четири нации. Играхме и на думи. Доста се забавляваха с нашето „Здравей“. Освен, че останах силно привлечена от района на Каймари, Дея, Солер и Валдемоса, тази дестинация ме извади от зоната на комфорт с гръм и трясък. Изведнъж. Аз не обичам големи коли. Резервирахме си малка количка като в стар френски филм. Стигнахме до паркинга в полунощ и за секунда помислих, че някой е сменил или колите, или номерата на местата. Качих се в чудовище. Толкова се сковах, че забравих куфарите, не видях вдигнатата бариера и направих опашка от малки коли. Малки коли за много други туристи и „камион“ за мен.

„Ако теб не те е страх, и мен не ме е страх!“, това ми каза Ели.

А Камбоджа е светът, който ме промени най-много. Някак ми стана ясно за какво съм тук. Докато седях на един камък в Ангкор Ват, усетих къде в живота си греша. Разбрах, че не мога да бъда всичко и да опитвам от всичко, а трябва да си избера коя да бъда днес. Днес. Защото утре е далече.

Пътувала си и сама. Как беше тогава? Няма да питаме дали сега пътуванията с човека на сърцето ти са по-приятни. Кажи ни, за къде си мечтаете и би ли заменила България?

Никога не съм имала проблем да пътувам сама. Не съм изпитвала самота, а съм преживявала най-хубавата любовна афера – тази с Яна, която аз познавам. В Рим обаче се почувствах странно сама. Да си в града – поема на света и да си сам… някак е тъжно. „Имате красива тъга“, така ми каза един сервитьор, когато седнах в тратория в странична на фонтана ди Треви улица. Три пъти подменяше подреждането на масата, докато накрая разбра, че наистина ми трябва само един чифт прибори. Погледна ме така, сякаш съм грешница. Имах избор – или да мрънкам сама на себе си в някакво съжаление и упрек къде съм тръгнала сама, или да се насладя на живота. И последвах италианците. Те много й разбират на тази наслада. И пак ще отида в Рим, вече обута с redsneakeslove. В Банкок бях сама, но и бях очаровано от светлини и аромати момиче. Гладно за моменти. Тръгнах с тук-тук такси и казах, че искам да отида в магазин за коприна. Не се страхувах, че ще ме заведат в транжорна. В работата си съм имала срещи с много хора, ама наистина много. Научена съм да усещам чистите от тях. И на тях мога да се доверя. Те се усмихват различно и не чакат да си първи в това.

Като един истински пътешественик би ли препоръчала на читателите ни три любими, твои български места, които според теб са задължителни за посещение.

Трънският край е много красив. За мен беше непознат до 2014 г, когато ме наеха да пиша родова история. Непознато име ме заведе в село, което някога е било от страната на Сърбия. Високо в планината. Имаше само десетина къщи и голям архив в мазето на църквата. Подариха ми българо-трънски разговорник.

Другото ми любимо място е родопското с. Долен. Там попаднах в дните на фюжън фестивал, когато в една плевня гледах филм за българска баба, заминала да гледа внуците си в Сиатъл. Обаче и популяризира българския фолклор там. Гледах я и се чудех на голямата й магия, събрана в мъничък ръст и хубав глас. И два месеца по-късно ме потърси Ели от Българския културен център в Сиатъл. По нейна покана поех популяризирането на турнето на „Българските гласове на Сиатъл“ в България. И колко прекрасно беше чувството, когато се запознах с баба Пенка. Същата баба, филм за която видях в плевня в с. Долен. Много от песните в хора на Сиатъл тръгват от нейния спомен.

И третото… Белинташ. Най-любимото ми място от всички, което ми показа Георги. Бяхме там по залез. Изключително е, магично, енергийно. Разказала съм го в „Нашата първа разходка“.

Фейсбук е доста преекспонирана, социална медия, но е много приятно като попаднеш на нещо стойностно. Имаш дарба да пишеш, коя книга препрочиташ с удоволствие?

Не препрочитам книги. След една катастрофа стресът ми донесе удобна забрава. Вече не помня дълго съдържанието на книга или филм. Но така ми носи усещане, което става част от мен. Все едно й вземам сърцето на тази книга. А книгите са за това. Да ни променят, да ни разказват, да ни изпълват, да ни водят. Обичам „Ловецът на хвърчила“ на Халед Хосейни. Харесвам и всички книги, в които някой пише писма. Да напишеш писмо не е толкова лесно, а някои пишат писма в книга. В студентските си години изчетох много философска литература и това създаде част от мен.С книгите имам една интересна случка. Бях още първи курс, когато по „Политически идеи“ трябваше да четем „Държавата“ на Платон. После по „Социология“ ни дадоха „Социология на господството“ на Макс Вебер. Един от асистентите не беше извънредно доволен от мен и ме попита дали в семейството ми има политолози. Казах му: „Не, дъщеря съм на учител и химик“. „Ето защо се случва така, Яна. Истинският политолог има в библиотеката на родителите си задължително две книги – „Държавата“ и „Социология на господството. И поне единият родител да е политолог“. По това определение Елица вече има избрано поприще. Майка й (аз) e политолог, а татко й има и двете книги в домашната библиотека.

Скоро Red sneakers участва в организацията на благотворителен концерт, който набира средства за Център за деца с проблеми със слуха. Участието в подобен род събития са зареждащи. Разкажи ни повече за проекта.

Чувам те… Това беше посланието на концерта. Посланието е сърцето на всяка история. „Чувам те“, защото хората с увреден слух имат желанието и нуждата да бъдат чути. Копнеят за това. Боряна от Сдружението за деца с увреден слух във Варна ме потърси и честността й, както и позитивното отношение към темата, актуална и в семейството й, ме спечелиха в екипа. Аз създавах съдържание и контакт с участници в концерта, Георги снимаше. Беше хубав концерт. Хубав, защото много деца танцуваха за други деца. Хубав, защото беше празник за децата, които не чуват. Каузата на „Чувам те…“ е създаване на Център за подкрепящо образование, което да допълва наученото в масовото училище. Смятам, че свързаността ни с каузи, обърнати към подобряване възможностите на хората в неравностойно положение, показва колко зрели сме като общество. Не сме пораснали, поне според мен. 1384-те лева, събрани от дарения по време на концерта, са кураж и вяра за Сдружението за деца с увреден слух. Те имат нужда и от пространство, където да се разгърне и развие дейността на центъра, от материална и техническа подкрепа, от разбиране и от споделяне.

Смятаме, че с малки крачки и с помощ на хора от обществото, държавата ни има по-голям шанс за рехабилитация, затова хора като теб са нужни, нали?

Пътят към това минава през убеждението, че хората са най-големият потенциал. Хайде да погледнем около себе си и да разгледаме колко от нас виждат този потенциал на работа, на улицата, вкъщи. Колко го ценим в другия човек. Да уважаваш и инвестираш в хората е различно от това да ги сочиш като провал. Аз срещам най-различни хора и много малко от тях инвестират и развиват енергията в екипи. Срещам повече самотни бегачи, наистина. А иначе познавам много готини човеци. Държавата… това са хората. Звучи като клише, защото в това го превърна политиката. Иначе е вярно. Вие ме питате за „малките крачки“, но аз мисля, че вече сме я докарали дотам, че трябват великански крачки.

Яна, ако беше съветник на кмета, в коя насока би му препоръчала да работи, за да заприлича Варна повече на европейски туристически център.

Това е страшен въпрос. И е въпрос на цяла стратегия. Работя в сърцето на града. През зимата, когато се прибирам, улиците са празни още в 18 часа. Това е тъжно за град като Варна. На мен поне ми става тъжно. През последната година бях в домовете на 8 човека от четири различни държави в Европа. И понеже ме интересува рекламното съдържание и начина, по който е представено, разглеждах всичко, което ни бе оставено като упътвания, каталози, брошури, карти на града. Страхотни са. Направени от общините с подкрепата на местни творци – илюстратори, фотографи, разказвачи на приказки. Не приличат на музейни книжки, в които фактите са просто информация. В тях има душа, а душата разказва история. Не знам какво е създала нашата община, имам лични впечатления, но не бих ангажирала никого с моето виждане. Всеки вижда света според своя праг на търпимост, на разбиране, на критичност или на любов. Ако морето прави един град център на туризма, това е ок. Не споря.

Съвет ли… Понеже работя в областта на добрата публичност, бих дала един много мъничък съвет и той не е пряко към кмета, а към екипа с грижата за неговия ПР. Колеги, не знам защо не си сложите тениски и дънки, за да играете с децата на всички празници и фестивали, които някой в този град създава. Хубаво и удобно е. Освен това не създава институционална дистанция. Едно е децата да отидат при кмета, тогава костюмът има своята роля и е повече от дреха. Друго е кметът да влезе в играта на децата и да го направи по техния начин.

Ние обичаме да мечтаем и затова ще те поставим в един лек сюжет. Представи се, че точно обуваш червените си кецки и усещаш камъче в обувката. Бъркаш и откриваш… годежен пръстен. Обичаш ли изненадите? Как би реагирала? Ще се чудиш ли от кого е?

Малко подличък е този въпрос. Ами не чакам нежно пръстенче в кецката. И двамата с Георги сме минавали под венчило. През последните години брачната индустрия създаде толкова много мода, а аз съм старомодна. Вярвам в обета, който сами пишем, и после живеем. Усмихвам се на това „…заедно в бедност и в богатство“… Само като гледам как се женят хората и не си представям и половината от тях да си дават реална сметка какво означава да обичаш в бедност.

Георги ми е подарил три пръстена – за трите слънчеви седенки в трите сезона. На 21-ви юни е четвъртото или нашето първо седене със Слънцето, ние така се запознахме. Всички пръстени са нестандартни и заемат място в кецката, колкото и за петте ми пръста. Няма такива годежни пръстени.

Аз имах хубава брачна история с мъжа, който беше мой учител и ме почака да порасна. Наистина е хубава и съм щастлива, че дъщеря ни ще я има като разказ за срещата на своите родители. Сега имам друга история и я разказвам на red-sneakers.com. Създаваме я двама с Георги. Всяка секунда.