В деня на Народните будители ви срещаме с Мария Донева – любима наша поетеса, която умее да реди думите като мъниста и ни впечатлява с таланта си. От 2009 година е драматург на Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора.

Работи по различни програми за арт-терапия с деца и с възрастни с различни ментални и физически заболявания и увреждания. Режисирала е пиеси в Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – град Раднево. Работила е по проекти съвместно с фондация „Бъдеще за децата с увреждания“ – град Казанлък. Поставяла е пиеси в Психодиспансера в Стара Загора, както и в театрална група „ВИЖ“ към Съюза на слепите в България.

Заедно с Марина Господинова, Венцислав Благоев и Антони Дончев през 2010 година създават проекта „Джазът пее на български“. От 2015 година води младежки литературен клуб „Без заглавие“. Живее в Стара Загора.

Към колко се пробуждате сутрин?
Ако нямам някакъв ангажимент в ранните часове, обикновено се събуждам към 8, а ставам към 9.

Имате ли Ваши лични будители?
Националните герои. Учителите и писателите, които са повлияли на моето лично образоване и развитие.
Но освен тях – всички онези пламенни библиотекари, учители и читалищни деятели, които срещам при пътуванията си и срещите с читатели. Работното им време няма начало и край, освен задълженията си те търсят и измислят още много инициативи, занимания, проекти, защото просто са такива по характер – всеотдайни и сърцати.
И също – писателите, но освен тях и издателите, които поемат риска да издават важни, макар и труднопродаваеми книги, заради идеята и заради красотата.

Как родителите да разбудят желанието на децата да четат книги?
Като направят така, че децата да имат свободен достъп до разнообразни, подходящи за възрастта им четива. Като четат на децата си, но освен това четат и те самите.
Когато осъзнаят, че четенето не е само за учене, а преди всичко – за удоволствие, и оставят децата да се радват на книгите.

За какво трябва да се събудим като народ?
Не мисля в такива мащаби.
Вярвам в личната отговорност пред света и пред себе си. Представям си такова събуждане като осъзнаване, че имаме избор, че от нас зависи да направим трудните избори така, както много добре знаем, че е правилно.
Трябва да се държим като добри и отговорни хора. Ние сме точно такива и единствено това ни подобава.

Как трябва да се чества празникът на будителите според Вас?
Като покажем не само че помним героите от историята, но и че ценим и тачим днешните, живи, скромни и трудолюбиви будители.

Кой филм или книга напоследък са превъзбудили съзнанието Ви?
Много ме развълнува филмът на Били Кристъл „Here Today”, не помня точно как беше преведено на български заглавието. Филм за остаряването, загубите, приятелството и обичта.

За финал на този вълшебен разговор избрахме стихотворението:

Малка нощна приказка

от Мария Донева

Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.

И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!

Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!

– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама!
Има цел, има воля,
а отказване – няма.

И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.

– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?

– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце,

Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.

”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!

Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.

Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:

– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,

допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!

Аз прочитам, обаче
мрънка моят келеш
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.

Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?

А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.

Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!

Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.

И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!